АЗ МНОГО ОБИЧАМ
Имам една малка гостенка. Тя често идва при мен. В началото ми изглеждаше просто някакво недодялано момиченце, а най-напред дори я помислих за момче.
Когато дойде за първи път, нахлу като хала, отвори витринката до вратата и награби всичко по-лъскавко, което забеляза. Избърбори нещо и, преди да успея да я спра, изхвърча пак навън - главозамайващо, точно така, както беше нахлула. За секунди се опитах да осмисля случващото се, но в този миг отново нечия сянка се изви пред очите ми. Всичко се повтори, но в обратен ред, като че лентата се върна назад. Когато сянката изчезна, аз скочих от стола си и излязох навън. Детето притичваше пред бързо крачеща жена.
Изминаха няколко дни.
На прага пак застана някакво дете. Отвори, затвори, пак отвори витринката и извика:
- Взимам си това балонче.
- Недей! Утре ще купя балони и ще ти дам.
Тя се усмихна и изхвърча сияйна навън. На сутринта дойде:
- Къде са?
- Ето ... – побързах да извадя балонче от чантата си.
- Пак ще дойда! – отлетя.
Мина седмица и ... пак дойде. Дадох и стикерче с бебе. Зарадва се много. После пак. Свикнах с нея. Сприятелихме се. Старая се винаги да имам нещичко за даване. Не искам да я разочаровам.
Днес се появи с малко кученце в ръце – Марая J ... толкова голямо име за тъй малко същество. Побъбрихме си. Тя пак поиска нещичко. Огледах се из мострите, които имах и и избрах едно котенце, отпечатано върху златиста метална пластинка. Възгласите и бях така възторжени, че ми се прииска да имам още сто такива котета и всичките да и ги дам. Тя се смееше толкова хубаво. Каза ми: „Аз много обичам да имам късмет!“, отвърнах и: „Днес имаш късмет.“, а тя: „Да, първо днес си имам кученце, после ти ми подари това златно коте и аз много го обичам. До сега не го обичах, защото го нямах. Как може да го обичам, ако го нямам?“. Усмихнах се: „Хубаво е да обичаш.“, „Да! – каза тя – Аз много обичам кученцето и твоето котенце, и мама и татко обичам, и всички живи.“. Малко стряскащо ми прозвуча последното, но продължихме. Започнах да и разказвам за моето момиченце, за моето прекрасно детенце. Тя още повече се разведри. Задаваше ми бързи и смешни въпроси, такива ... истински, детски:
- А ми тя яде ли майонеза? Обича ли шоколад? Има ли си кученце? – постепенно си давах сметка колко различна е Вики от новата ми малка приятелка – Аз мога да чета, но не обичам. Тя може ли да чете? Ходи ли на училище? Ми ти биеш ли я много?
- ?
... и онемях. Що за детски въпрос беше този???
- Не. Защо да я бия?
- А защо не я биеш?
- Как защо? Децата не трябва да се удрят. Никой не трябва да се бие.
- Ми тя не е ли лоша?
- Не. И ти не си лоша. Нали си добричка?
- А мама защо ме бие толкова?
Как да намеря отговор? Аз нямам отговор. Не зная ... Казвам и:
- Може би някога си я ядосала, сигурно си направила някоя голяма беличка и тя не е успяла да се сдържи. – казвам го, само защото нещо трябва да кажа – Но ти не и се сърди. Когато видиш, че е ядосана, опитай се да я успокоиш. Гушни я. Вики така прави ...
- Мама не дава да я гушкам.
- Тя много те обича. Сигурно нещо я мъчи.
- И аз много я обичам, ама не искам да ме бие.
Тъжно ми е. И аз не искам ...
- Утре пак ще дойда. Купи пак балони. Аз ще покажа на мама какво ми даде. Виж на оня балкон живея. Мамооо! – провикна се детето към терасата излитйки с усмивка навън. – Виж какво ми дадоха – и пак влетя. Избута ме със стола малко встарни и натисна главата ми леко надолу - Виж, това е мама. Простира.
Не исках да видя. Не вдигнах очи. Почувствах се така безпомощна и съкрушена. Исках нещо да направя, а не знаех какво.
- Пак ще дойда – сутринта. Да не забравиш, купи балони! Отивам си.
My World